Лили и Павел - Част 1

- Кажи ми, че ме обичаш. Само днес. Не искам да знам какво ще стане след това, утре. Не искам да го мисля. 

Лили преглътна. Преглътна въздух. Преглътна празнота. Мълчанието в очите на Павел беше достатъчно, за да разбере, че той не е там. Вятърът свистеше в липите над тях, сухите листа падаха, времето бе спряло. Усети, че започва да трепери. Имаше нужда той да я прегърне, но не протегна ръка. Всичко беше свършило, там в този момент, а може би и преди това. В началото на лятото, когато всичко започна тя беше друг човек, безгрижна, току що беше свършила семестъра и си беше взела всички изпити. Освен математиката. Въпреки, че редовно ходи на лекции и беше изгризала до корица всички сборници пак не успя да мине. Реши, че трябва да прекара лятото в града и да си намери частен учител. Тогава й препоръчаха Павел. Беше млад, завършил преди няколко години, скромен, свит, затворен, дори някак странен. Имаше нещо потайно в него, което я караше да не пропуска часовете им. Преди всеки час, беше много разсеяна, напрегната. В началото не разбираше защо, по-късно разбра, че го обича. Но преди това се случиха много неща. 

1. Лили и мокрите тетрадки

Някой звънеше като на пожар. Павел скочи да отвори вратата. Чакаше нова частна ученичка, която му беше препоръчана от Виктор. Макар че не се виждаше често с брат си, Павел винаги можеше да разчита на Виктор и когато му сподели, че е закъсал с наема Виктор веднага се сети за Лили, с която учиха заедно. Въпреки, че беше по-малък Виктор изглеждаше доста оправен и се справяше с всичко сам. Беше разказал на Павел, че Лили е закъсала с изпитите и си търси някой, с който да поработят малко през лятото за да се подготви и мине на есен. Павел имаше нужда от пари и пое ангажимента, въпреки, че не беше настроен да преподава и през лятото. Отвори вратата и зачака. Чу как нещо се разсипва и тихо мърморене. След минута видя чорлаво момиче, с кестенява коса, разпиляна по лицето и раменете. Беше с тениска на AC/DC и скъсани дънки. Беше мокра. Вир вода. Не беше забелязал, че навън беше започнало да вали, беше пуснал музиката силно, имаше нужда да се откъсне и разпусне. Павел беше на 30 години, семеен и въпреки, че беше женен само от пет години нещата нещо не вървяха между него и Ася. Често, когато му беше тежко излизаше с колата да обикаля из града или си пускаше музика до дупка, за да не чува мислите си. Сега не знаеше дали мислите му пулсират в главата или остатъците от музикалния фон. Лили го погледна и той-свенливо се усмихна, отклонявайки поглед от блузата й, която определено прозираше. 

- Здравейте, вие ли сте Павел?

- Да, Лили?

- Да. Извинете за закъснението, но имаше ужасно задръстване и не можах да намеря къде да паркирам колата. Трябваше да я оставя от другата страна на булеварда и дойдох пеша. А то заваля… Съжалявам.

- Няма проблем. Заповядай. 

Лили влезе в апартамента. Направи й впечатление, че е доста тъмен. Имаше нужда от ремонт. Остави си чантата на земята и си събу обувките. И чорапите. Павел се засмя. 

-  Нали няма проблем? Обичам да ходя боса, а и сега съм така мокра…

-  Да, всъщност, мога да ти предложа друга тениска, тази е доста подгизнала…

Лили се усмихна. Знаеше, че тениската й прозира, но нямаше какво много да направи. Съгласи се да облече друга, малко й беше неудобно, но прие. Павел донесе от някъде една синя памучна тениска. Остави Лили в стаята да се преоблече. Лили се огледа. Стаята беше просторна, имаше диван, фотьойл, а до него малка масичка с настолна лампа и празна чаша от кафе. Имаше библиотека с много книги, натрупани една върху друга, разхвърляни. Имаше и шкаф, върху който бяха оставени албуми със снимки и фотоапарат. Лили бързо смени тениската си и посегна към албума. Когато го отвори видя Павел и някаква жена, имаше и дете. Затвори бързо и отвори вратата за да го извика. Павел се върна при нея и я погледна. 

-  Добре, става ли ти?

-  Да, идеална е, благодаря. Ще ви я върна другия път, става ли?

-  Да, разбира се. Ще започваме ли? Заповядай в кухнята, там ще ни бъде по-удобно, масата е голяма.

-  Да, добре. 

Лили тръгна след него, минаха през един малък тъмен коридор и влязоха в кухнята. Тя беше наистина просторна и имаше голяма дървена маса с четири стола. Беше слънчева и много различна от останалата част на апартамента. 

-  От къде искаш да започнем? – попита Павел. 

Лили извади от чантата си тетрадките си и видя, че целите са мокри. Не ставаха за нищо, бяха се скъсали, когато ги изпусна на стълбите, помисли си, че не трябваше да ги носи в ръка в този дъжд, но наистина не мислеше, че блокът на Павел е толкова далеч. 

-  Всъщност аз исках да ви покажа някой задачи, които не мога да реша и да пробваме заедно, надявах се да ми обясните къде бъркам, но записките ми са тотално омазани и ще е трудно. Наистина се извинявам, но нямах много време да се подготвя и бързах…

-  Няма проблем, аз имам сборници, може да намерим нещо подходящо. 

Павел стана и отиде в другата стая за да донесе нещо подходящо за упражнения. Лили покри с ръце лицето си и започна да плаче. Не знаеше защо, но изведнъж се почувства много слаба и изгубена. Знаеше, че не трябва да тръгва толкова късно за урока, но Даниел я държеше на телефона почти два часа, обясняваше й как връзката им е била грешка, как не са един за друг, как ще замине за морето и ще остане там цяло лято, че имал нужда от свобода, да се среща с други жени, искал да прекара лятото сам и такива други неща. Лили не знаеше дали го слуша, рядко отговаряше нещо, но Даниел продължаваше да говори. Изглежда и той не искаше да затвори телефона. Защото знаеше, че ще е за последно. Лили се чу да казва, закъснявам, трябва да тръгвам, ще се чуем пак и затвори. Когато Павел се върна в кухнята, Лили беше скрила лицето си в ръцете си се беше облегнала на масата. 

-  Наред ли е всичко?

-  Да, извинявай, може би трябва да отложим урока за друг път. Наистина съжалявам. 

Лили стана, събра си набързо нещата и тръгна към коридора. Павел я проследи с поглед и си помисли как това момиче се извинява прекалено много. Помисли си също колко хубави очи има. Насълзени изглеждаха още по-ярки и блестящи. Изпрати я и не чу нищо повече от нея през следващите три седмици. До една неделна утрин, когато беше събуден с капучино и няколко чисто нови тетрадки.  

2.            Неделно капучино и кучето на съседката

Лили и Павел - Част 2

2. Неделно капучино и кучето на съседката

Когато се събуди Лили имаше само една мисъл в главата си. Как да спре да мисли. Последните няколко седмици бяха мъгла. Не знаеше нито от къде идва, нито на къде да тръгне. Не се чу повече с Даниел, знаеше, че идеята не е добра. Трябваше да продължи напред и да остави тази история зад гърба си. През последните две години Лили много се привърза към Даниел, споделяше всичко с него, той знаеше, как да я изслуша, дори когато темата беше тотално далечна от интересите му. Беше мил, грижовен и добър събеседник. Беше и купонджия. Често излизаше с компанията си, която Лили така и не опозна. Имаше нещо, което Даниел не беше готов да сподели и това бяха приятелите му. Разбира се, всеки има нужда да избяга от време на време и Лили знаеше, че това беше бягството на Даниел, мястото, на което се чувстваше добре, зареден и прероден. Това не й пречеше. Особено когато Даниел й предложи да се премести да живее при него. Лили още не беше готова на това, но прие предложението, беше много мило и някак романтично. Така и не се премести. Историята им приключи преди това. Даниел се беше запознал с някаква жена, чрез приятелите си и историята по-натам е ясна. Той вече е на морето, а Лили в леглото. И продължаваше да мисли.

Павел определено не мислеше. Лежеше в леглото си и не искаше да отвори очи. Имаше здрав махмурлук. Ася си беше събрала багажа и беше оставила само една кратка бележка. “Съжалявам“ Само това. След като видя изпразнения гардероб и бележката на огледалото, Павел седна в креслото и потъна в бездна. Не знаеше кога точно е започнал да пие, нито кога е приключил, но утринната светлина определено му пречеше. Звъненето на вратата му пречеше още повече. С неохота Павел стана и отвори вратата, за да види едно познато лице, което се усмихва насреща му. Лили държеше в ръцете си две чаши с кафе и някакво хартиено пликче. И тетрадки. Изражението й се промени бързо, когато видя Павел, подпрян на касата на вратата, чорлав, с подпухнало лице и зачервени очи.


- Ъъъъ, извинявай, удобно ли е, извинявай, че така се натрисам без да се обадя, но…
- Влизай - прекъсна я Павел, и спри да се извиняваш.


Павел се обърна и закрачи бавно към спалнята. Лили го последва. Остави чашите с кафе на една малка масичка в коридора и се спря.


- Аз мога да дойда друг път, исках само да ти върна тениската.. и да се извиня.


Този път и Лили се замисли, как често се извинява, не й беше направило впечатление до сега. Имаше някаква неувереност в себе си, която явно се проявяваше по този начин. Винаги е правила път на мравката, давала е всичко от себе си за другите и винаги е гледала да не пречи на никой. Реши, че повече няма за се извинява. Не успя.


- Ще оставя кафето тук и ще тръгвам.
- Донеси го тук – чу как казва Павел от другата стая.


За момент Лили се поколеба, но после взе чашите и тръгна към спалнята. Когато влезе завари Павел завит почти през глава, свит на топка, виждаше само част от косата му. Видя, че на пода до леглото има празна бутилка и разпилени снимки. Понечи да вземе една от тях от пода и усети как Павел я сграбчи за ръката.


- Остави, не ги пипай.


Лили се отдръпна и седна на ръба на леглото. Остави кафето на нощното шкафче и остана така мълчаливо поне пет минути или повече. Гледаше Павел, слушаше го как диша тежко. Мислеше. А беше решила, че повече няма да мисли. Още миналият път бе забелязала стройната фигура на Павел. Беше висок, с широки рамене и силни ръце. Тогава Лили още не знаеше, че Павел е бивш хокеист и, че след едно тежко падане и късане на минискус Павел не можа да се върне на ринга. Сега, докато гледаше силуетът му под завивките видя всъщност колко едър мъж беше той. И си представи как лежи свита в обятията му и се губи в прегръдката му. Нямаше много време за фантазии, защото Павел се отви и я погледна намръщено.


- Какво правиш тук? – попита Павел с дрезгав глас.
- Аз… аз исках да ти върна тениската и реших, че може да пием кафе докато решаваме задачи. Миналият път не ми предложи и…
- Миналият път нямах време да ти предложа. Добре ли си, тръгна си доста разстроена.
- Да, всъщност добре съм, извинявай за тогава… ох, добре, няма повече да се извинявам, не ми повтаряй. Изглежда ще имам нужда от повече време за да се отърся от този навик.


Лили се изчерви и усмихна. Чувстваше се неловко в присъствието на Павел. Имаше нещо загадъчно в него, което силно я привличаше, но както си бе казала, когато тръгна към него – “Отиваш за да се извиниш и да се подготвиш за матурата наесен. Нищо повече!“


Павел понечи да стане и Лили скочи от леглото. Ще те оставя да се облечеш и ще те чакам в кухнята, ОК? Лили буквално избяга от стаята. Не можеше да си представи, че ще го види втори път само по бельо, както я беше посрещнал на вратата. Павел се усмихна. Като бивш спортист бе свикнал непрекъснато да се преоблича пред други хора и не изглеждаше да бъде притеснен от присъствието на Лили.


Докато го чакаше в кухнята Лили имаше време да разгледа по-обстойно помещението. Дървената маса натрупана с най-различни вещи, телефони, ключове, чаши, книги. Имаше и дистанционно за телевизор, но така и не видя да има телевизор в кухнята. На кухненския плот имаше голям плик с храна за кучета и Лили си помисли дали на тази специална диета се дължи добрата форма на Павел. Разсмя се сама на мислите си и седна на един стол. Не след дълго се появи и Павел с двете чаши кафе в ръце.


- Благодаря ти – измърмори той. Извинявай, малко е разхвърляно, не очаквах гости.
- Изв… Няма проблем, не е страшно. Не знаех, че имаш куче?
- Нямам – отговори Павел. Съседката ми остави това в петък. Отидоха някъде за уикенда и ме помоли да храня кучето. Всъщност, вчера вечерта забравих, трябва да отида да го изведа, о…


Павел изохка при мисълта, че трябва да разходи кучето. Точно сега, когато едвам се държеше на краката си и му се въртеше главата. Имаше нужда само от силно кафе и да седне някъде. Или да легне.

- Може да го разходим заедно? – предложи Лили.
- Определено не ми е до разходки. Извинявай, на нищо не приличам.
- Сега ти се извиняваш, какъв учител си.


Павел се усмихна и Лили видя колко е чаровен с оформените бръчки около очите му. Имаше прекрасна усмивка, подредени бели бисери, които още много пъти Лили щеше да гледа замислено и отблизо. Но тогава още не знаеше за това.


- Хайде, ще вземем кафето, кучето и да обиколим блока, мисля, че имаш нужда.
- Тук някъде трябва да са ключовете – каза Павел и започна да рови из вещите на масата. Лили му ги подаде, вече ги беше видяла.


Павел се обу, наметна едно старо кожено яке, което висеше на закачалката и отвори вратата на Лили. Тя все още беше с якето си, нямаше време да се съблече. Още преди да отворят апартамента на съседите и да изведат кучето, Лили знаеше, че това е грешка. Имаше голям страх от кучета, откакто в училище я беше нападнал един доберман. Усети как сърцето й започва да бие по-силно и застана зад Павел. Той се обърна и я погледна с усмивка.


- Какво, да не те е страх от кучета?
- Да, малко, но няма проблем, дали има намордник?
- Лили, това е пинчер, какъв намордник…


Още преди да отворят вратата докрай от апартамента изскочи една малка пухена топка, която започна да подскача около тях. Павел се опита да хване кучето, но то бе много радостно и тичаше напред-назад по коридора. Когато Павел влезе в апартамента, за да потърси повода за кучето, Лили остана сама и от ужас се притисна към стената на коридора, повдигайки се леко на пръсти. Определено не й беше приятно и вече съжаляваше, че предложи на Павел на разходят кучето заедно. Павел излезе след минута от апартамента, хвана кучето и му сложи повода. Хвана и Лили за ръката и буквално я отлепи от стената, до която беше застанала. Лили тръгна с него и се опита да го пусне, но Павел я стисна здраво за ръката. Отказа се да прави втори опит. Скоро щяха да са при асансьора и ще трябва да я пусне. Асансьорът беше стар и малък, от онези с дървените врати, които трябва да затвориш сам. Павел отвори вратата и Лили влезе в асансьора, последва я пинчера и Павел. Трябваше да й обърне гръб за да затвори вратата. Лили имаше време цели четири етажа за да огледа добре Павел. Беше чорлав, но добре подстриган, с чист врат. Изглежда си беше сложил някакъв парфюм, защото миришеше свежо, някаква смесица от сандалово дърво, мускус и кафе. Всъщност кафето миришеше от чашите, които Лили носеше. Когато излязоха от асансьора Лили подаде едната чаша на Павел и тръгнаха бавно покрай блока.


- Често ли се случва да ти оставят кучето? – попита Лили за да наруши тишината.
- Да, но жена ми се грижеше за това.
- Не знаех, че си женен.
- Бях. Разведен съм, но още я наричам така. Изглежда ще трябва да отвикна. Вчера си тръгна и мисля, че е за последно. Обикновено се връща, но сега си е събрала багажа.


Лили разбра защо имаше бутилка до леглото на Павел и понечи бързо да смени темата.


- Винаги съм смятала, че учителите по математика са скучни и строги.
- Имаме дете. Момче. Казва се Иван.
- Математик ли ще го правиш?
- Отклоняваш темата. Искам да знаеш в какво се забъркваш. Не трябваше да идваш днес.


Павел спря и се обърна към Лили хващайки ръцете й в своите. Лили се стресна от прямотата му и неуспешно понечи да се отдръпне. Неуспешно, Павел стискаше здраво ръцете й, когато тя нервно и без сама да знае от къде каза троснато:


- Извинявай, какво правиш, не мисля, че съм ти давала повод да смяташ, че се интересувам от теб, какво...
- Ти не, но аз се интересувам от теб. Откакто те видях преди три седмици не съм спирал да мисля за теб. А живота ми е такава каша, не трябваше да идваш и да се забъркваш в това. А сега дори и да искаш да си тръгнеш няма да те пусна. Павел стисна още по-здраво ръцете й и се усмихна.


Лили го погледна въпросително. Беше объркана и наистина не знаеше в какво се забърква. Беше й ясно, че щом през последните три седмици мислеше за Павел по няколко пъти на ден, значи ставаше нещо, но не смяташе нито да му го показва, нито пък очакваше такава прямота от негова страна. Усещаше, че се беше изчервила и свенливо също стисна ръцете му. 


- Ася много се отдалечи от мен откакто загубихме Иван. Беше нелепо, менингит, нямаше какво да направя. Но освен малкия загубих и Ася. Светът свърши и за двама ни, но повече за нея. Започна да пие, да взима наркотици, да не се прибира по цели нощи. Опитвах се да й помогна, да бъда до нея, но тя не ме искаше, смяташе, че аз съм виновен, защото тя беше командировка, когато се случи всичко това.
- Съжалявам.
- Не мислих, че мога да говоря така свободно за това, но изглежда тотално необичайната ситуация, че ти си тук, в неделя по никое време, че съм махмурлия и не знам къде се намирам ме предразполагат да говоря за това. Обикновено съм по-мълчалив.
- Аз, аз… не знам какво да кажа. Сигурно ти е трудно.
- Мисля, че трябва да си тръгнеш. Не знам какво говоря. Искам да остана сам.

Павел се спря и преди да успее да каже още нещо Лили го прегърна, зарови глава в рамото му, само до там стигаше и се притисна силно към него. Усети как Павел си поема дълбоко въздух и я обгръща с ръце. Лили не искаше да си отваря очите и да го погледне. След почти минута се отдръпна и му каза:

- Не е нужно да ми разказваш нищо. Моля те, не тръгвай още. Замълчи. Ще намерим време да си кажем всичко. 

След нещо, което й се струваше като цяла вечност в прегръдките му, Лили каза със закъчлив тон:

- Моля те, махни това куче от краката ми, преди да ме е изяло и ми кажи дали в онзи магазин там продават сладолед?

След като изядоха сладоледите си Лили и Павел повървяха още малко около блока, през повечето време си мълчаха. Павел я държеше за ръка, по-скоро стискаше в опит да я задържи. Имаше много неща, които не знаят един за друг и много, които щяха да научат за себе си през следващите три месеца.

Въпроси

Ще дойдеш ли при мен, ако те повикам или ще ме оставиш в тъмното самотно да те искам? Ще се отклониш ли от маршрут или ще помислиш "Не, аз да не съм луд!"? Ще кажеш ли на таксито "Спри, обърни!" или ще ме отрежеш с "Прибирай се, виж как вали!"? Ще искаш ли обяснения защо и как или без въпроси ще ме намериш пак? Ще ми кажеш ли, че не си сам или само - "Къде си, чакай ме там!"? Ще предложиш ли да повървим пеш или ще искаш бързо да ме прибереш? Ще ме водиш ли през нощта за ръка или ще се пазиш свенливо далеч от това?

Прегърни ме, вече съм уморена,
остани, не ме оставяй сама на тази сцена.

Огнен път

Вървя безмълвно и не знам до къде
този странен път иска да ме отведе,
чувам някой нещо ми говори,
не съм сама, но самотно ми е, сори.

Усещам вятърът под дрехите ме гали,
докосва ме и отминава без да се обърне,
знае, няма нужда огън в мен да пали,
успял е вече душата ми да зърне.

Видял е само пепел, там друго не остана,

няма нищо, пусто е, голяма рана,

знае, че не може от нищо нещо да направи

и все пак настоява, продължава да ме гали.

Защо съм

Защо ли тъжна съм сега, нима в мен не остана светлина? Затварям очи и чувам как вятърът на език потаен ми шепти, докосва кожата ми нежно и приветства ме в живота с усещане безценно. Разбирам защо съм тук сега, да приема и отдам се на мига, да бъда обич, радост, светлина, да благодаря за богатството с което съм дарена, да се чувствам жива, преродена.

Soul Colours

All my life I thought yellow is my favorite color. Well, I was wrong and discovered that while feeling little smaller, sitting on the edge of a vastness shiny, listening to the sounds of one special briny. What can be compared to the hundred shades of blue, coming from the sea that makes me warm and true? Or is it green the color of the waves, smashing in the shore that I discovered to adore? Now that I've seen how the colors merge and change as the hours pass, when I've felt how the darkness pushes through the sea grass, I believe to know which are the colors of my soul, that fill me in with warmth and make me whole. I call them brothers green and blue, true friends that play with words so few. They stole my heart today so quick and clever and say are here to stay to the end of my forever.

Bad Weather

Shitty day. Rainy day. Vacation day. Yeah, why not today?! Bad weather follows me like crazy, clouds and sky look damn hazy. Well, deal with me weather tough, my location services are off! I will hide under a rock so far, that my only friend will be stupid Patrick Star!