Страх

Не мога да пиша. Страх ме е. Гледам филм, но не го следя. Чета книга, но през редовете. Говорим си за нещо, но не помня за какво. Само стомахът ми е свит, сърцето ми прескача и ми напомня за това. Страх ме е да съм сама. Искам да забравя и да съм с гордо вдигната глава. Но не мога. Преклонена съм сега, пред живота и това...

Самота

Има истина в това, че всички сме приятели на Самота. Тагнали сме я в живота, спътница ни е лоялна, успява всеки тя да проследи. Често се прокрадва в мисълта ни, шепне тихичко слова, идва най-вече през ноща. Страх ме е от Самота. Казвам й - "Върви си, остави ме!", а тя стои и чака смирено да дойде моят миг на светлина, когато вече няма да ме има и ще остане само тя, моята приятелка и спътник във живота - Самота. Ще можеш ли тогава, мила, да разкажеш ти за мен това, което споделил съм ти сега? Ще имаш ли слова да ме опишеш, да ме съхраниш, или ще ме оставиш да се изпаря безгласен, като капчица роса след изгрев тъй прекрасен?