Понякога плача на
чуждото щастие. Не зная защо. Знам, не беше така, когато бях дете и имах само
дъвка турбо във ръка - тогава знаех, имах всичко на света. Днес съм друга,
времето открадна ми небрежността и ме кара да чувствам и мисля за повече неща.
Каква ли ще бъда след години не знам - ако съм още по-чувствителна и
прозорлива, ако знам, че нямам нищо на света, че нямам никого и съм сама. Дали
ще плача аз тогава, от мъка за изгубените дни, или пък със радост ще заспивам и
ще мисля, това бяха най-щастливите ми дни?
Няма коментари:
Публикуване на коментар